Акронски драми 4

Предишна глава: (Натисни тук за глава 3)

Беа въздъхна.

Мео също въздъхна.

Пред тях на пътя имаше семейство от По, което се разправяше с гранична полиция.

– Да се върнем обратно и да минем от друго място? – попита Беа на горскоелфически.

Мео се замисли за момент, но поклати глава. Това беше единственият граничен пункт с Малрейра и беше прекалено рисковано да минат през друго кралство, имайки предвид засилващото се влияние на антимагьосническите фракции.

Беа носеше пръстена от Флири и магията ѝ беше почти незабележима, но ловците на вещици имаха устройства, с които можеха да засичат и най- незначителната магическа аура. Де да ползваха технологиите си за по-добри неща.

Хората пред тях преминаха след още десетина минути скандали и дойде ред на Беа и Мео. Беа се скри зад елфа, който подаде документите им (на Беа – фалшифицирани за всеки случай). Стражите бяха в подобаващо лошо настроение, защото гледаха двете книжки дълго време.

– Защо пътуваш с човешко момиче?

– Водя я обратно към семейството ѝ за празниците.

– Ти? Не си ли важна клечка в Акрон?

Мео сви рамене.

– Родителите ѝ са лични приятели. За близо 200 години живот съм се запознал с много такива. А и без това имам път натам – Той извади стек документи от пространствената си дупка. Стражът присви очи, когато видя печата на Архмага върху тях. – По официални дела.

– Изчакайте. – каза стражът и отиде в малката колиба, където явно беше шефът му.

Въпросният излезе оттам след момент, оглеждайки внимателно книжките. Беше горски елф – и то от Шелерин. Мео с нищо не показа изненадата по лицето си. Другият елф също не показа признаци, че го познава, въпреки че Мео веднага се сети за името и отряда му в горската столица. Дори го беше ръководил известно време.

Елфът го погледна в очите за по-малко от секунда и скръсти пръстите си по определен начин, подавайки му обратно паспортите – среден пръст над показалеца, а документите бяха между тях и безименния му пръст.

Мео ги взе между показалеца и средния си пръст и направи знак с палец, който беше прекалено бърз, за да го забележат човеците.

– Всичко изглежда наред. Приятно пътуване. – Елфът кимна на Мео и се усмихна окуражително на Беа, която се държеше за наметалото на по-възрастния горски елф и наблюдаваше стража с интерес.

Така двамата успешно преминаха границата, но повървяха още двадесетина минути по горските пътечки, свивайки по по-забутани такива, преди да си отдъхнат.

– Онзи елф познат ли ти беше? – попита тя Мео.

– Да, тренирах го заедно с брат ми за 2- 3 години. – Мео се ухили доволно. – Връзките са полезно нещо.

Беа сви рамене. Стига да им вършеха работа.

– Дължа му бутилка вино. – Мео ѝ намигна и ѝ показа жеста, който беше направил другия елф – среден пръст под показалец.

– Така сигнализираш в двореца на прислугата, че искаш да ти напълнят чашата. А това е сигналът за стрелба, ако държиш арбалет. – той размаха палеца си наляво- надясно.

Горският елф я остави да се упражнява и извади картата, за да реши откъде ще е най- лесно да минат.

Има горска странноприемница наблизо – единствената от тази страна. Познавах дядото на вълците, които я държат.

– Вълци имат странноприемница?

– Много гостоприемни и любезни са, ще видиш. Наемат човеци за чистене и миенето на чинии. Най- важното е, че можем да им имаме доверие, за разлика от човеците. Нищо лично.

Беа нищо не каза – и тя нямаше доверие на човеците, въпреки че беше човек. Все пак човеци ги бяха нападнали с Тео. Освен това повечето ловци на магьосници бяха човеци.

Стигнаха до странноприемницата и наистина собствениците бяха вълци. Когато видяха Мео отказаха да им вземат пари (Мео остави няколко жълтици под възглавниците така или иначе) и ги нагостиха с вкусна шкембе чорба и вълча луканка. Беа попита и разбра, че вълчата луканка не се правеше от вълци, а от свинско и говеждо месо. Просто вълците я правеха, затова се наричаше вълча.

Освен вълци в странноприемницата живееше и една елфка- шаман, която им помагаше с работата, за която бяха нужни палци, както и човешко момиче, което се учеше на шаманска магия, малко по-голямо от Беа.

Мео обмисляше да си поговори насаме с елфката, но разочарованият поглед на Беа го спря. Елфката забеляза това и го намери за забавно, затова дойде сама при тях и им даде няколко свитъка и отвари за из път. Когато Мео ѝ каза името си даже остана да пие вино с тях, разпитвайки го за Шелерин. Другото човешко момиче също дойде при тях и помоли Беа да ѝ покаже магии. Шаманите имаха много полезни заклинания и ритуали, но не можеха да призовават цветен арканен огън и вълшебен прашец. В замяна научи Беа на малко вълчи.

Беше приятна вечер и потеглиха в също така приятно утро, изпратени с билков чай, пържени филийки със сладко от горски плодове и сирене и бодрата хладнина на горските пътечки.

Следващите нощи лагеруваха на омагьосани поляни или елфически скривалища.

След това обаче излязоха от защитната сфера на омагьосаната гора. Беа потръпна, когато изведнъж дърветата свършиха. Бяха прекрачили прага на магическата пустош около Делрим.

Да се нарече пустош не беше съвсем точно – все още имаше растителност, но нямаше високи дървета, а тревата беше твърде бледа и сякаш мърдаше сама, увивайки се около краката им, особено около Мео. Нямаше ги и горските животни. Дори нямаше мравки или мухи.

Стигнаха до хълм, от който се виждаха руините на Делрим – древноелфически град, един от бившите центрове на елфическата култура преди магическите бомби да се взривят. Тук беше единият епицентър. Древната Кула на Архмага още стоеше висока и права, сякаш присмивайки се на разрухата около себе си. Защитните заклинания бяха предпазили структурите на града, но не и хората в и около него.

Мео погледна към руините с тъга.

– Земята още помни дори и след повече от 3000 години. – каза тихо той.

Беа го последва безмълвно – това не беше единственото място, напомнящо за рисковете на безконтролното използване на магия. Замърсяването от преработената арканна енергия още правеше този район необитаем. С усилията на горските елфи и човешките магьосници влиянието на омагьосаната гора се възстановяваше и пречистваше токсичните магически полета, но този процес беше много бавен и сигурно щеше да отнеме поне още две хилядолетия.

Беа затвори очи и се опита да потърси магическата аура на Тео. Беше трудно, защото токсичната магическа аура на града беше много подобна на черната магия на вещера, особено ако беше отслабена при трансформацията му.

Можеше да направи заклинание за радар, но това щеше да издаде и нейната позиция.

– Усещаш ли нещо? – попита Мео.

Тя поклати глава и погледна към небето – беше синьо и ясно, нехаещо за ситуацията под себе си. Нещо обаче привлече вниманието ѝ – едно снежнобяло перо, което се носеше бавно над двама им. Изведнъж беше издухано от порив на вятъра и литна към града.

– Да го последваме! – каза Беа и Мео повдигна зелена вежда, но не се възпротиви. Обикновените методи за проследяване на някого не бяха много ефективни тук, все пак.

– Следвал съм и по-странни неща от пера. – призна си той, поемайки по пътя към руините.

---

Следваща глава:

Акронски драми 5