Къде е кучето

Къде е кучето

Пелин се разхождаше из един от кварталите на София, наслаждавайки се на все още мекото пролетно време – тези няколко дни без досадния хлад на зимата и мора на лятото.

Пелин може би се водеше нещо като гущер, но не беше твърде голям фен на лятото без климатик.

В този ден обаче можеше да се наслаждава на пеещите птички и разцъфналите череши и джанки. Мина през един супермаркет, защото искаше да си купи сладолед, но никой от тези, които харесваше, не беше на промоция, затова си купи солети. След това продължи да се шляе из задните улички на квартала.

Въпреки че беше събота, нямаше никой по улиците. Пелин мина покрай една къща, в чийто двор имаше ему, и се спря да го погледа известно време. Емуто не помръдна от позицията си. Въртеше глава, за да гледа наоколо. По някое време вдигна единия си крак и започна да пощи гъстите пера на гърба си.

Пелин продължи разходката си. Стигна до една малка площадка по средата на голямо каре от блокове. Имаше обособена градинка с дървета, катерушки, и много пейки за сядане. Имаше само няколко деца и трима възрастни, които бяха седнали на пейките в единия край и пиеха бира заедно. Пелин отиде до другия край, близо до малка вътрешна уличка, и седна на пейката там. Извади пакет солети, махна слънчевите си очила и затвори очи, за да слуша за какво си говорят птичките…

– Фас…Фас… – чу той нечий глас.

Отвори очи и погледна надолу – покрай пейката му вървеше един гълъб, който трескаво търсеше фасове из малките камъчета.

– Фас…Фас… – повтори гълъбът.

Пелин отчупи парче солета и го метна на гълъба. Птицата я клъвна, изплю я и я прескочи, след което продължи да кълве захвърлените фасове. Пелин сви рамене и го остави да продължи по пътя си.

В този момент по малката уличка минаха майка и дъщеря на колела. С тях тичаше куче, което майката държеше на каишка. Енергично животно, помисли си Пелин. Опита се да си представи как той тича след нечий велосипед на каишка, но бързо се отказа – имаше криле, просто щеше да литне и да блъсне човека на колелото в някой блок.

Той продължи да яде солетите си. Майката, дъщерята и кучето минаха още веднъж покрай него. Явно правеха кръгчета.

Солетите свършиха и той стана да си ходи. Тръгна бавно нагоре по малката уличка – щеше да отиде до околовръстното и да хване 63 до Бояна, а оттам щеше да намери скришно място, където да се преобрази и да полети малко, преди да се прибере в дома си по-навътре в планината.

Жената и момиченцето на колела отново минаха покрай него, но той веднага забеляза нещо странно – кученцето го нямаше.

Обикновен човек би игнорирал нещо такова, но Пелин знаеше, че ако нещо му се струва странно обикновено са замесени магически същества.

Той направи магия, за да прикрие присъствието си, и последва колелетата.

Спряха пред залостения вътрешен вход на един стар блок. Вратата беше закована с дъски и изглеждаше неотваряема, но те просто я бутнаха и влязоха, оставяйки колелетата пред входа. Дъските бяха илюзия. Беше им направено заклинание за прикриване – същото като това на Пелин.

Той се промъкна след тях, преди вратата да се затвори зад него.

Намираха се в наглед съвсем обикновен вход. Под стълбите бяха наредени кашони и вехтории. В този блок нямаше асансьор, затова се качиха пеша по стълбите до последния (четвърти) етаж.

Звъннаха на вратата на един апартамент. Тя се отвори сама и те влязоха вътре. Пелин отново ги последва, надявайки се присъствията им да са достатъчни, за да прикрие неговото. Заклинанието все още беше активно (не го бяха забелязали, въпреки че буквално им дишаше във вратовете), но усещаше злокобна аура в това жилище.

Беше малък апартамент – коридорът беше къс и имаше само три врати. Влязоха в хол с бокс кухня. Изглеждаше съвсем обикновен, макар и малко ретро.

Мебелите бяха избутани в ъгъла и на паркета беше нарисувана с кръв пентаграма. В три от ъглите ѝ седяха една стара жена с къса побеляла коса, един чичо и една млада жена с ярко оцветена коса. Майката и детето понечиха да седнат на останалите две празни места.

Лампите изгаснаха – Пелин чак сега забеляза, че изобщо бяха светели – все още беше към 5 и навън беше светло.

– Направихте ли свещената трета обиколка? – попита чичото.

– Да. Може да започнем с ритуала. – каза момиченцето.

Стените, които оригинално бяха оцветени в неутрално бяло, изведнъж се покриха с пулсиращи локви кръв и очи. Пелин веднага усети, че заклинанието му беше прекратено, затова просто пристъпи към тях и ги поздрави.

– Здравейте. Какво става тук?

Чак сега го забелязаха. Погледнаха го със смесица от страх и изумление.

– Ти пък кой си?

Пелин извади визитката си и се наведе, за да му я подаде.

– Агент Змей-3 от ОЗМиС. Не знам дали сте наясно, но такъв тип ритуали са незаконни по принцип.

Петимата се спогледаха.

Момиченцето изведнъж скочи с изваден нож и го заби в ръката на Пелин…

Или се опита, но ножът беше отблъснат от черните люспи, с които змеят вече беше покрил кожата си.

Пелин отстъпи назад и остави ръката си да се превърне напълно в змейска – с три пръста и дълги лъщящи черни нокти.

Вкуси въздуха с дългия си сцепен език. Момичето отстъпи назад, уплашено от трансформацията му.

– Сега повярвахте ли ми? Ще ми обясните ли какво става тук, или ще се разправяме в централата на ОЗМиС? Какво правите с това куче?

– Не можем да прекъснем ритуала сега! – каза бабата. – Убийте го! Ще го принесем в жертва на Господаря!

Пелин се сети, че това беше жилищен комплекс и ако се сбиеха тук щеше да причини неприятности на обикновените хора от входа. Изруга и реши да изведе броя навън. Промъкна се между хората и грабна кучето. Успя да прескочи пентаграмата преди паркетът да се сцепи и стените да спрат да кървят.

За щастие прозорецът беше широко отворен, за да влиза свежия пролетен въздух – а и в стаята щеше да стане задушно от свещите иначе. Пелин скочи през него, изваждайки опашката и крилете си. Литна няколко метра, преди да кацне на скритата площадка.

Децата се разбягаха с писъци. Възрастните с бирата също. Остана само една жена в беседката, която го погледна без особен интерес, миг след което продължи да си гледа телефона.

– Добре ли си, приятелче? – попита Пелин кучето в ръцете си. За негова изненада кучето го захапа.

– Ох! Гадина! Спасих те от тъмен ритуал, така ли ми се отблагодаряваш?

Той пусна животното, което се опита да го захапе за краката. Пелин литна, за да не може да го стигне.

– Проклет гущер! На косъм бях да възвърна пълната си сила! – изръмжа кучето.

– …Моля? – попита змеят, очевидно объркан от ситуацията.

– Но ти…Миришеш на чистокръвен змей. Ако те изям ще стана още по-силен!

Кучето се трансформира в огромен вълк с кървавочервена сплъстена козина. Миришеше на разлагащи се тела.

Кучето (?) скочи към него с оголени зъби, но Пелин литна по-нависоко, избягвайки атаката. Извади меча си – семейно съкровище с омагьосано сребро в острието. Кучето изръмжа и отстъпи назад, щом го видя.

– Бързо загуби самочувствие. – каза Пелин, стрелвайки се към демона. Успя да го пореже, но опонентът му успя да скочи назад с рев от гняв и болка.

– Къде сте, безполезни роби?! – извика косматото изчадие и един куршум мина на косъм от мембраната на едното крило на Пелин.

– Къде си се научил да стреляш? – попита малкото момиченце. – Дай на мен!

Взе пистолета от чичото и стреля по Пелин, който ловко избегна куршумите, или просто ги остави да се ударят в люспите му – бяха обикновени куршуми и не можеха да го наранят. Насочи вниманието си към демона, който отново беше скочил към него.

– Ела на земята и се бий честно! – Изръмжа демона.

– Ти ела в небето! – каза Пелин и направи знак с ръка. Демонът литна във въздуха, изскимтявайки учудено.

Пелин не загуби нито момент, веднага отсичайки главата му.

Тялото на злокобното създание се изпари и на негово място остана само кученцето от преди. то тръгна да пада, изскимтявайки объркано, но пелин ловко се шмугна под него и го хвана. Сканира го набързо със златните си змейски очи и кимна доволно.

– Добре, няма нищо. Само си бил обладан. Случва се.

Кучето го погледна уплашено, но не се опита да го ухапе. Просто се разтрепери.

– Извинете…Това е моето кученце. – Момичето беше дошло до него и го дръпна за опашката.

Пелин кацна и ѝ подаде животното, което още трепереше. Беше нормално малко животно да се страхува от змей, затова не го взе присърце. Погледна към другите човеци – и четиримата възрастни бяха паднали на тревата в безсъзнание. Явно слугите на демона се бяха върнали в Ада заедно с него.

– Заповядай. – каза ѝ той. – Вкъщи имате ли сребърни монети?

Тя кимна.

– Искаш да ти платя ли?

– Не, не, няма нужда. Вземи една и я сложи в паничката с вода на кучето си.

– Стефчо.

– Добре, сложи сребърна монета в паничката с вода на Стефчо. Пази от обладаване. Обикновено идва от храната – каква му давате?

– Някаква био-еко, която мама поръчва.

– О, тези изобщо не ги проверяват за демонично присъствие и уроки, а са бъкани. По-добре купувайте обикновена от магазина.

Момиченцето кимна.

– Стефчо ще се оправи ли?

Пелин кимна.

– Този меч не наранява обикновени животни. Просто душата му е изморена от обладаването.

– Окей…Благодаря. Извинявай, че те ухапа.

– Няма проблем.

– И че се опитах да те наръгам и застрелям.

Пелин се усмихна.

– Защо мама и другите спят?

– Възрастните са по-податливи на магическо влияние, защото обикновено вече не вярват в него, следователно сами свалят естествените си защити. За сметка на това децата имат по-голям процент на обладаване.

Момичето примигна объркано.

– Не че има значение. Ще забравиш всичко, освен заръките ми.

Пелин махна с ръка пред погледа ѝ и тя се огледа объркано.

Той възобнови магията си за прикриване и отново литна над блоковете. Язък за почивния му ден. Реши, че за днес вече просто ще се прибере вкъщи.